сряда, 28 декември 2011 г.

упойка

-Манипулациите ще са до известна степен болезнени. Предлагам да ти поставя упойка, за да не те мъча, а и аз ще мога да работя спокойно. Разбира се, ако не желаеш или имаш алергия, ще я пропуснем. Не е болка, която да не може да се изтърпи, но някои хора са по-чувствителни и предпочитат да си я спестят. Какво ще кажеш?
-Не ми е известно да имам подобни алергии, а и май съм от хората, стараещи се да избягват Болката, така че давай с упойка!
-Добре. - Младата жена в синьо санитарно облекло се усмихна сдържано и се зае с приготовленията за упойката. - Ще те боцна два пъти, веднъж отгоре над венеца и след това отдолу в небцето. Ще усетиш кратка, остра болка, не се стряскай. ... Готово. Добре ли си?
Действително усетих остротата на иглата, особено когато се забиваше в небцето ми, от което сигурна съм, бях леко пребледняла. Изгубих и всякакво желание да говоря, за това отвърнах набързо, че всичко е наред. Така си и беше.
-Ще изчакаме няколко минути да подейства упойката. Вече би трябвало да усещаш леко изтръпване от дясната страна. - Поклатих глава утвърдително. - Ще те държи около два часа след като приключим, внимавай да не си прехапеш бузата през това време. Мястото ще е безчувствено.
Отворих уста, жената насочи светлината право в лицето ми и аз затворих очи, а тя се надвеси над мен и започна да работи. В устата ми. Усещах какво прави или поне така ми се струваше, но никаква болка. Челюстта ми се схващаше от напрежението да я държа постоянно отворена. Жената, освен млада, беше и внимателна. Безпогрешно разбираше кога имам нужда от почивка и ми я даваше. От време на време ми обясняваше какво прави. Вероятно това спомагаше за ясната ми представа относно случващото се в устата ми. А нейната основна цел бе да ме успокои. Не зная дали давах някакви външни признаци на безпокойство или го правеше по навик и за всеки случай. Каквото и да е, вътрешно аз бях спокойна. Нямаше я Болката.
-Изплюй се. Така, за днес приключихме. Не яж нищо в следващите два часа. И внимавай да не се прехапеш.
-Благодаря. - едва успях да изкривя езика си, надявайки се, че е разбрала казаното. Беше ми изключително трудно да оформям думите и да ги снасям. Да, точно тази представа изникна в главата ми - кокошка, снасяща яйце. Освен че половината ми лице беше изтръпнало, усещах го и подуто. Получава се известна подпухналост, но чувството е доста преувеличено. Езикът също беше замесен в тази не особено приятна "времeнна нетрудоспособност".
Тръгнах си. Винаги си избирам да вървя по малките улички. И сега се движех по такава. Както обикновено, леко отнесена и заплесната. А сега малко повече, заради упойката. Внезапно мисълта, че съм си счупила ченето или най-малкото няколко кътника ме извади с шамари от унеса. А въпросната мисъл се породи от хрускащия звук в устата ми. От страх да не си нанеса още повече поражения замръзнах с долната челюст, изнесена силно в дясно. Доста неудобна поза да си призная. И правеща човека да изглежда и да се чувства идиотски смехотворно. След известно премисляне и нищо неизмисляне, реших да пробвам поне да си наместя ченето, докато все още съм под влиянието на упойката. Придвижих бавно долната челюст наляво, докато добих усещането, че вече си е горе-долу на мястото. Изчаках да видя дали ще увисне. Вълна на облекчение ме заля, когато това така и не се случи. Спрях да се потя и ми стана леко студено, даже потрепервах. Добих повече смелост и опитах да си отворя устата. Плахо, но безпроблемно. Вече прииждаха и радостните вълни. Оставаше да проверя какво е полжението вътре. Езикът беше в нетрудоспособност, така че опипах с пръсти. Всичко ми се струваше да е в естествения си вид, не намирах и отчупени парчета. Пътят на спокойствието беше разчистен и то дойде заедно с умора от кратките, но бурни вълнения. Извадих пръстите от устата си и отново усетих тръни под кожата. Там, вътре май имаше доста кръв. Но нали уж всичките ми зъби си бяха по местата... Тогава се сетих за напомнянето на зъболекарката. Бях си намляла бузата. От вътрешната страна висяха малки парченца месо. Не усещах нищо. Безчувствена касапница.

вторник, 27 декември 2011 г.

подмяната

Меланхолия. Новият филм на Ларс фон Триер е разтърсващо реалистичен. За моя собствена изненада в нито един миг не ми досади или доскуча, както се бях подготвила от ревюто, което четох преди прожекцията. Напротив, през цялото време следях с интерес развитието на персонажите в този уж апатичен и статичен сценарий. Едва устисках за тоалетната. Истински шедьовър по мое скромно мнение. Във всяко отношение. А и ми се върза идеално с настроението от празниците напоследък.
Промените обикновено настъпват неочаквано и незабелязано. Освен, когато водят до фатален някакъв край. Тогава са само неочаквани. Забелязвам ги едва след като са се случили. Често дори не разбирам колко време е изминало от тогава. Моментът на осъзнаването им ме кара да се чувствам измамена. Понякога. Излъга ли ме или казаното е с изтекъл срок на годност? Не че има значение, но ме гложди. Дали е промяна или подмяна? На истината. На потребностите. На чувствата. Не зная. Аз вече не участвам в тази игра.
"Нищо" все пак означава нещо за мен. Аз съм "нищо". Не правя нищо (или правя "нищо"). И няма да направя нищо (ще продължа да правя "нищо"). И това няма значение. Вече.

сряда, 27 април 2011 г.

Ангкор

Ангкор е област в Югоизточна Азия, на територията на днешното Кралство Камбоджа. По време на Кхмерската империя (била най-голямата и най-дълго съществувалата държава в югоизточна Азия) тя е център на държавата и от този период са останали много архитектурни паметници като религиозния комплекс Ангкор Ват и старата столица Ангкор Том.

Ангкор е било местоположението на поредица столични градове на Кхмерската империя в периода IX-XV век от новата ера. Техните руини се намират сред гори и обработваеми площи в северната част на Тонле Сап (Голямото езеро). Те са определени от Организацията на обединените нации за образование, наука и култура за част от световното културно наследство.

Храмовете в Ангкор са над хиляда, като варират от невзрачни купчини тухли и отломки, разпръснати из оризовите полета, до величествения Ангкор Ват, за който се твърди, че е най-големият религиозен монумент в света. Около 30 крале от няколко династии са участвали в строежа, в няколкократни преустройства, респ. възстановяване след разрушаване. Характерна за архитектурата на храмовете е няколкоетажната пирамида от тухли или латеритна основа с централна висока кула, която е заобиколена от четири по-ниски кули, показващи посоките на света. Централната кула символизира по индийски образец върха Меру. Типични са още и вътрешните водохранилища, балустрадите нага (водни змии), разклонените канализационни системи, сложните обработки на камъни, както и градските стени, диги, големи съдове за вода и отделни канали за питейна и отпадъчна вода.

За построяването на такъв голям комплекс храмове са били нужни благоприятни природни предпоставки, особено икономическо благосъстояние, много работна ръка и силна, йерахично изградена система. Въпреки наличието на само четири дъждовни месеца с до 1600 милиметра валежи между юни и септември (югозападен мусон), с помощта на комплексна система от канали и диги кхмерите са успявали да обработват полетата си така, че да получават две до три реколти годишно. Основата била гениалното хрумване водата от дъжда и реките да се събира не в издълбани басейни, а с помощта на високи диги, така че язовирите и резервоарите с вода са били много по-високо от земите за напояване. Също и каналите не са били издълбавани в земята, а хващани с диги, така че според наклона на равнината водата е могла да тече към Тонле Сап без допълнителни механични помпени и повдигащи механизми. В една доста разклонена система от ровове и улеи, контролирана с шлюзове, водата е минавала на далечни разстояния. С тези велики и цивилизовани водоснабдителни иновации кхмерите са създали основа за най-доходното отглеждане на ориз в югоизточна Азия върху площ от около 1000 кв. км. По този начин се постига огромен излишък на продукция, който им осигурява епохални архитектурни и художествени постижения, както и издръжката на голяма и силна армия, която да контролира обширни територии.

вторник, 29 март 2011 г.

Hangman



Hangman
by Maurice Ogden

1.
Into our town the Hangman came,
Smelling of gold and blood and flame.
And he paced our bricks with a diffident air,
And built his frame in the courthouse square.

The scaffold stood by the courthouse side,
Only as wide as the door was wide;
A frame as tall, or little more,
Than the capping sill of the courthouse door.

And we wondered, whenever we had the time,
Who the criminal, what the crime
That the Hangman judged with the yellow twist
of knotted hemp in his busy fist.

And innocent though we were, with dread,
We passed those eyes of buckshot lead --
Till one cried: "Hangman, who is he
For whom you raised the gallows-tree?"

Then a twinkle grew in the buckshot eye,
And he gave us a riddle instead of reply:
"He who serves me best," said he,
"Shall earn the rope of the gallows-tree."

And he stepped down, and laid his hand
On a man who came from another land.
And we breathed again, for another's grief
At the Hangman's hand was our relief

And the gallows-frame on the courthouse lawn
By tomorrow's sun would be struck and gone.
So we gave him way, and no one spoke,
Out of respect for his Hangman's cloak.

2.
The next day's sun looked mildly down
On roof and street in our quiet town,
And stark and black in the morning air
Was the gallows-tree in the courthouse square.

And the Hangman stood at his usual stand
With the yellow hemp in his busy hand;
With his buckshot eye and his jaw like a pike
And his air so knowing and business-like.

And we cried, "Hangman, have you not done
Yesterday, with the foreign one?"
Then we fell silent, and stood amazed,
"Oh, not for him was the gallows raised."

He laughed a laugh as he looked at us:
"Did you think I'd gone to all this fuss
To hang one man? That's a thing I do
To stretch a rope when the rope is new."

Then one cried "Murder!" and one cried "Shame!"
And into our midst the Hangman came
To that man's place. "Do you hold," said he,
"with him that was meant for the gallows-tree?"

And he laid his hand on that one's arm.
And we shrank back in quick alarm!
And we gave him way, and no one spoke
Out of fear of his Hangman's cloak.

That night we saw with dread surprise
The Hangman's scaffold had grown in size.
Fed by the blood beneath the chute,
The gallows-tree had taken root;

Now as wide, or a little more,
Than the steps that led to the courthouse door,
As tall as the writing, or nearly as tall,
Halfway up on the courthouse wall.

3.
The third he took -- we had all heard tell --
Was a usurer, and an infidel.
"What," said the Hangman "have you to do
With the gallows-bound, and he a Jew?"

And we cried out, "Is this one he
Who has served you well and faithfully?"
The Hangman smiled: "It's a clever scheme
to try the strength of the gallows-beam."

The fourth man's dark, accusing song
Had scratched our comfort hard and long;
"And what concern," he gave us back.
"Have you for the doomed -- the doomed and Black?"

The fifth. The sixth. And we cried again,
"Hangman, Hangman, is this the man?"
"It's a trick," he said. "that we hangmen know
For easing the trap when the trap springs slow."

And so we ceased, and asked no more,
As the Hangman tallied his bloody score.
And sun by sun, and night by night,
The gallows grew to monstrous height.

The wings of the scaffold opened wide
Till they covered the square from side to side;
And the monster cross-beam, looking down,
Cast its shadow across the town.

4.
Then through the town the Hangman came,
Through the empty streets, and called my name --
And I looked at the gallows soaring tall,
And thought, "There is no one left at all

For hanging, and so he calls to me
To help pull down the gallows-tree."
So I went out with right good hope
To the Hangman's tree and the Hangman's rope.

He smiled at me as I came down
To the courthouse square through the silent town.
And supple and stretched in his busy hand
Was the yellow twist of the hempen strand.

And he whistled his tune as he tried the trap,
And it sprang down with a ready snap --
And then with a smile of awful command
He laid his hand upon my hand.

"You tricked me. Hangman!," I shouted then,
"That your scaffold was built for other men...
And I no henchman of yours," I cried,
"You lied to me, Hangman. Foully lied!"

Then a twinkle grew in the buckshot eye,
"Lied to you? Tricked you?" he said. "Not I.
For I answered straight and I told you true --
The scaffold was raised for none but you.

For who has served me more faithfully
Then you with your coward's hope?" said he,
"And where are the others who might have stood
Side by your side in the common good?"

"Dead," I whispered. And amiably
"Murdered," the Hangman corrected me:
"First the foreigner, then the Jew...
I did no more than you let me do."

Beneath the beam that blocked the sky
None had stood so alone as I.
The Hangman noosed me, and no voice there
Cried "Stop!" for me in the empty square.