Меланхолия. Новият филм на Ларс фон Триер е разтърсващо реалистичен. За моя собствена изненада в нито един миг не ми досади или доскуча, както се бях подготвила от ревюто, което четох преди прожекцията. Напротив, през цялото време следях с интерес развитието на персонажите в този уж апатичен и статичен сценарий. Едва устисках за тоалетната. Истински шедьовър по мое скромно мнение. Във всяко отношение. А и ми се върза идеално с настроението от празниците напоследък.
Промените обикновено настъпват неочаквано и незабелязано. Освен, когато водят до фатален някакъв край. Тогава са само неочаквани. Забелязвам ги едва след като са се случили. Често дори не разбирам колко време е изминало от тогава. Моментът на осъзнаването им ме кара да се чувствам измамена. Понякога. Излъга ли ме или казаното е с изтекъл срок на годност? Не че има значение, но ме гложди. Дали е промяна или подмяна? На истината. На потребностите. На чувствата. Не зная. Аз вече не участвам в тази игра.
"Нищо" все пак означава нещо за мен. Аз съм "нищо". Не правя нищо (или правя "нищо"). И няма да направя нищо (ще продължа да правя "нищо"). И това няма значение. Вече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар