сряда, 28 декември 2011 г.

упойка

-Манипулациите ще са до известна степен болезнени. Предлагам да ти поставя упойка, за да не те мъча, а и аз ще мога да работя спокойно. Разбира се, ако не желаеш или имаш алергия, ще я пропуснем. Не е болка, която да не може да се изтърпи, но някои хора са по-чувствителни и предпочитат да си я спестят. Какво ще кажеш?
-Не ми е известно да имам подобни алергии, а и май съм от хората, стараещи се да избягват Болката, така че давай с упойка!
-Добре. - Младата жена в синьо санитарно облекло се усмихна сдържано и се зае с приготовленията за упойката. - Ще те боцна два пъти, веднъж отгоре над венеца и след това отдолу в небцето. Ще усетиш кратка, остра болка, не се стряскай. ... Готово. Добре ли си?
Действително усетих остротата на иглата, особено когато се забиваше в небцето ми, от което сигурна съм, бях леко пребледняла. Изгубих и всякакво желание да говоря, за това отвърнах набързо, че всичко е наред. Така си и беше.
-Ще изчакаме няколко минути да подейства упойката. Вече би трябвало да усещаш леко изтръпване от дясната страна. - Поклатих глава утвърдително. - Ще те държи около два часа след като приключим, внимавай да не си прехапеш бузата през това време. Мястото ще е безчувствено.
Отворих уста, жената насочи светлината право в лицето ми и аз затворих очи, а тя се надвеси над мен и започна да работи. В устата ми. Усещах какво прави или поне така ми се струваше, но никаква болка. Челюстта ми се схващаше от напрежението да я държа постоянно отворена. Жената, освен млада, беше и внимателна. Безпогрешно разбираше кога имам нужда от почивка и ми я даваше. От време на време ми обясняваше какво прави. Вероятно това спомагаше за ясната ми представа относно случващото се в устата ми. А нейната основна цел бе да ме успокои. Не зная дали давах някакви външни признаци на безпокойство или го правеше по навик и за всеки случай. Каквото и да е, вътрешно аз бях спокойна. Нямаше я Болката.
-Изплюй се. Така, за днес приключихме. Не яж нищо в следващите два часа. И внимавай да не се прехапеш.
-Благодаря. - едва успях да изкривя езика си, надявайки се, че е разбрала казаното. Беше ми изключително трудно да оформям думите и да ги снасям. Да, точно тази представа изникна в главата ми - кокошка, снасяща яйце. Освен че половината ми лице беше изтръпнало, усещах го и подуто. Получава се известна подпухналост, но чувството е доста преувеличено. Езикът също беше замесен в тази не особено приятна "времeнна нетрудоспособност".
Тръгнах си. Винаги си избирам да вървя по малките улички. И сега се движех по такава. Както обикновено, леко отнесена и заплесната. А сега малко повече, заради упойката. Внезапно мисълта, че съм си счупила ченето или най-малкото няколко кътника ме извади с шамари от унеса. А въпросната мисъл се породи от хрускащия звук в устата ми. От страх да не си нанеса още повече поражения замръзнах с долната челюст, изнесена силно в дясно. Доста неудобна поза да си призная. И правеща човека да изглежда и да се чувства идиотски смехотворно. След известно премисляне и нищо неизмисляне, реших да пробвам поне да си наместя ченето, докато все още съм под влиянието на упойката. Придвижих бавно долната челюст наляво, докато добих усещането, че вече си е горе-долу на мястото. Изчаках да видя дали ще увисне. Вълна на облекчение ме заля, когато това така и не се случи. Спрях да се потя и ми стана леко студено, даже потрепервах. Добих повече смелост и опитах да си отворя устата. Плахо, но безпроблемно. Вече прииждаха и радостните вълни. Оставаше да проверя какво е полжението вътре. Езикът беше в нетрудоспособност, така че опипах с пръсти. Всичко ми се струваше да е в естествения си вид, не намирах и отчупени парчета. Пътят на спокойствието беше разчистен и то дойде заедно с умора от кратките, но бурни вълнения. Извадих пръстите от устата си и отново усетих тръни под кожата. Там, вътре май имаше доста кръв. Но нали уж всичките ми зъби си бяха по местата... Тогава се сетих за напомнянето на зъболекарката. Бях си намляла бузата. От вътрешната страна висяха малки парченца месо. Не усещах нищо. Безчувствена касапница.

Няма коментари: